2. Борбеният бобър Боби

 Днес разказвам за борбен бобър.
Имало едно време един борбен бобър носещ името Боби. Боби прекарал животът си в малка гора между квартал, село и едно сметище. Живеел тихо и спокойно, като понякога наблюдавал дечурлигата препускащи през гората и давещи се в малкото гьолче. Гьолче 'щото Урса не може да се нарече езеро. Много е малко. От другата страна на местноста с гьола, отвъд остатък от асвалт имало красива люлякова гора. Но това било преди. Сега в ливадките пред люляка се простира мини сметище, образувало се благодарение на не особено интелигентното население на близките градове. Боби не може да се сърди много, тъй като благодарение на сметището много от другите видове се изселиха и така остана малко повече място за него. 
Преди години често минавали хора по остатъка асвалт. Извървявали разстоянието от близкия полигон та чак до сметището намиращо се сред гората и обратно. Имало периоди, в които дори засаждали поляната срещу мини боклучарника пред люляковата гора. Но това било преди. Сега по остатъка от асвалт се появяват само стари хора изнемощели от глад, търсещи подпалки за да се стоплят зимата и приятели на кучета, които търсят място за разходка на любимците си. Боби не харесваше това. Беше тъжно и пусто. Не, че за него е добре да има движение, тъй като именно движението по асвалтовата ивица било убило семейството му. Но железните гиганти се движели по-бавно, защото имаше хора на пътя. Сега, когато няма хора, железата препускат и подскачат по дупките без да ги интересува дали преминава нещо. Гората била тиха и пуста, чувало се само ръмженето на раздрънкани бусове, возещи поредните непотребни използвани вещи, готови да бъдат изсипани някъде. 
Боби започнал да се чувства застрашен, когато боклука стигнал прекалено близо до къщата му. Малка спретната къщурка с две клонки отпред. Издълбана в нещо наречено "Патичарника". Тинята все още ставала за плуване, а водата била на сносно ниво, достатъчна за да не открие входа на къщата му. Няколко радиокактивни риби без име, чиито прародители са били слънчевки все още му правели компания докато плува в тиняка. И те самите не били доволни от боклука. Някакви прозрачни подобия на медузи се мотаели из тинята. Понякога от тях падали трохи, което би било добре, ако въпросните плувци се хранели с хляб. Но иначе не било добре. В опит да достигнат трохите, голяма част от тях се заплитали в медузоподобните неща и умирали от обездвижване. 
Един ден от ония по-ветровитите, голяма част от неща ненужни никому се разхвърчала и напълнила тинята до толкова, че Боби вече не можел да достигне входа на своята къща. Тъпичко се получило. Опитал се, тъй като бил борбен бобър, да отмести част от ненужните никому подобия на медузи и разни остри лъскави неща, запушващи вече целият му живот. Хващал Боби, с уста и местел извън водата. Една, Две, Три медузи. И така се трудил бобърът в продължение на 3 дни. Изнемощял, не спирал да работи. Нищо друго си нямал освен къщата с вход под тиня, запушен от лъскави неща. Хващал всяка отломка и я влачел навън. Тъжно, но последната отломка се оказала парче остро стъкло. Захапал Боби стъклото и започнал да влачи навън половин счупена бутилка. След него оставала алено червена следа, но той не пуснал и за миг. Просто искал отново да се прибере на сигурно, скрит от този посивял от боклуци свят, сред зеленината натрупана за храна. И успял. Това била последната пречка пред вратата. Захвърлил я извън тинята и се върнал обратно вкъщи. Говори се, че Боби все още си живее там, в тинята на Патичарника. Ще го познаете по усмивката, разцепена от парче стъкло. Може би той е вдъхновил някоя известна кино продукция или комикс. Не знам.